умората гние 

в ума ми

през шпионката зяпам 

празната къща

съска фитила

на сухата ми 

пъпна връв

щом ме достигa

угасвам

аз съм твоето радио

излъчвам новини

по света и в себе си

ти си моята станция

танцувам на твоята

вътрешна музика

той вика намили малко 

не мога да спя

от вашите мисли 

живея в страната

на отложения край

тук се живее

докато се чака

плътта да се препълни 

а умът с въпроси

сърцето да стане

прозирно от удари

от ударите казвам

в отложената страна

на вълшебния край

изтрих всички думи

от кожата си

сега прозирам

и змиите вътре 

плашат погледите

сърцето ми смуче отрова

устата я полюе 

насред голия площад 

на смъртта живата 

статуя

какъв хаос е у дома

някъде скрих от себе си

една мисъл която ме радваше

подир голите ми стъпала

се тътрят чешлите 

обикаляме вкъщи земята

уморен съм не мога спра

нощта ме обръща с хастара

ръся всичките си камъчета

мисълта която изгубих

по тях да ме намери

подреждам огъня

на поносими пламъци

неизбежната отрова

пия контролирано

плача всеки ден

за да се подготвя

дресирам плъховете

да ми хапят петите

само в работен ден

в събота почивам 

от излишните усилия

огънят изгарям

тровя отровата

гълтам сълзите и хапя

сърцето ми е

малък буржоа

в креслото си

тупти удобно

лети но само

в клетка

вечер го разхождам

пазя го от

мъжките сърца

моят малък буржоа

сърцето подло

от тъгата си 

правя хора

уча ги да говорят

да седят с мен на масата

да ми разказват 

а аз да се храня

с техните думи 

после да лягат 

в леглото ми

за да ме топли 

тъгата 

аз съм топче което 

се крие от дупката

топка която 

се пази от вратата

обувка която 

се плаши от ходилото

неделя вечер е 

и виното което не изпих 

сега ми трови мислите

тялото е тясна сцена

сам съм свой

зрител

вече не пиша тъгата

тя е моя всеки ден

спрях тревата

лежа проснат на нея

младостта е желана и желае

аз я викам по име

тя се прави че не ме знае

легнала така в тревата

тъгата така ме разсмива

в тази любов

няма никакъв смисъл

и слава на бога

под леглото ми 

нищо няма 

само скелета на 

татко и мама

и прахта която

вечно остава

любов е ти казвам

но без никакъв

смисъл

ще се събудя преждевременно

ще вдигна спящото си тяло

тъй както в сънищата 

тежкото е леко

и ще го скрия там където

няма кой да го намери

ще се върна после

в още топлата постеля

да изсънувам там живота

който му остава

назад назад 

до първия умрял

пак да бъдем 

живи отначало

мисълта пронизва

сърцето