счупен човек
се пише слято

поне на думи
да остане цял

всеки камък

се казва сизиф

буташ
планината

местиш
само себе си

сянката ми
хвърля сянка

тя си има
свое слънце

туптят струпаните
камъни

сърцата ни тежат
на място

умореният
звяр

разхожда своята
клетка

между мен
и хвърчилото

един конец
да се скъса

има дни
които потъват

едно дъно
по-надълбоко

и в ушите

на иглите

копчетата

слепи

тялото е

на парцали

сгушена е

в топла слама

и забодена 

на кол

как се плаши

черна врана

на върха и

е забоден

не барут 

а капка

как се пали

с мокър огън

и в окото
влиза
светлината
черна

дай ми вятър
да ме няма

и конец
да отлетя

дай ми камък
да остана

да се приземя
с дъжда

от толкова
слънца

не се вижда
небето

когато 

вече ни няма

добиваме
завършен вид

снега вали наопаки
затрупва небето

ние скачаме горе
правим първи следи

щом развържеш
възлите на пътя

той е дълъг
само крачка

колко камъни 

имам наум

една планина

да издигна

едното аз
върви след мен

другото
избързва

на декора вече
му личи

паля цигара и
тръгвам

дъждът
пълни с небе

следи от
липсващи хора