сакат учител

учи на походка

всички ученици

слепи

сърцето 

няма милост

между два удара 

се смея

човекът си изгуби 

името 

сега се казва

...

денят се връща нощем 

и ни буди

разказва ни играта 

и печели

денят се връща 

чу ли 

заспивай

бързо

умът не свети

има режим

на сърцето

У дома завръщам се и виждам

На трикрако столче

между коленете ми лицето

намръщен гледам към прозореца 

А той е сляп от падналия мрак 

Хвърлям чантата а тя като умряло куче 

пада във нозете ми

Незрящото око отварям 

и оставям тялото ми да се срути долу

В подножието на стария ми дом. 

Това не е умиране, а някакъв спектакъл

Но няма кой да ръкопляска на счупения крак 

ойто ме прибира вътре 

да се срамувам единствено пред себе си.

помня всичко

което забравих

отдавна заминах

а съм още тук

по празници няма 

празно

и тъгата пълни 

очите

 тъгата която

ни разсмива

ти си там

аз съм тука

и това е все едно

и също място

за нощта която

остана 

денят е само 

дума

нощта идва

по всяко време

а денят дълго

не се връща

слагам си 

старите лупи

и звездите ми

стават слънца 

 няма ме вкъщи

но оставих едно стихче

да ти отвори

вратата 

ако ми носиш любов 

остави я на пода

една стара котка

ще дойде да я излочи

ако ме няма 

когато си тръгваш

твоите стъпки

всичко ще ми разкажат

дори да не се върна

дори никога да не дойдеш

нощем вдишвам

полета

денем птиците

отлитам

щом заспя

будувам

щом буден съм

сънувам

пишем миналото

в бъдеще време

сегашното само

го сричаме

сърцето познава 

всички залези

слънцата паднали

зад хоризонта

 говорим си

с миналото

за това което
предстои

 оставяш следите

след тебе да светят

от небето да виждат

звезди по земята

 когато кръстът

не разпъва

а с двете си ръце

прегръща

 стъпките

туптят

сърцето се 
отдалечава