тежи в корема ти
утробен камък

каквото си изпял
пресъхва

което премълчиш
остава

рисуваш рани
по голото ми тяло

аз след теб
измислям болката

сам
мъгла
и куче

лае наум

домът ти
няма изход

и ужасът
остава вътре

каква проста аритметика
едно грешно движение

и твоята гледна точка
става мое многоточие

щом надникнеш
вътре

виждаш празното
вън

покрива всичко
ситен златен прах

стъпки от невидими
присъствия

задрямал е на своя
дървен крак

и зъзне в мрака
печката разпалена

извика го стопанина
и тялото дотича

примигна доверчиво
и глава положи

по-лека е от облаче
в ръцете на палача

нарязан на сочни
котлети

чакам на масата
гостите

двете ми устни
на пода

говорят си нещо
с котката

опънатият хоризонт

се къса

подир кой от двата края
тръгваш

дългото въже
на котвата

все не стига
края на небето

бясно тича заднешком

пътят е объркал пътника

разбива с гръб напуснатия дом

и тежкия си камък спира

там ще чака влакът цял живот

да пристигне гарата

седи на парапета
бедното човече

едно ухо за да не вижда
едно око за да не чува

и всичко по едно
да няма как да го залага

две мисли има само
едната му монета

човек се появява
подир дъжд

неволно пуска
острието си

в ходилото
на топлата земя

и тя изтръпва
цялата

разширява се
отвътре

отвън по-малък
става

скачам в плиткото

озвездявам небето

щом стигне до гърлото

нямам сили да викам

между две вълни 

се прозявам

от дума не остана
нито ум
ни да
ада плосък
ваденка

гладуват старите ти
кокали
в топла кал забили
кокили

от омраза само
ом и раз
и два
в стъклената ти
глава

ококорил
сляпото
в мивката измил
усмивката

от смъртта остана
двойно т
а от вятъра
едничко
вя

сатър в крехката
сърцевина

римата намира в хола
алкохол
чичо пея чичо пия
с краля гол
и след рая запетая
утрото
мъдрото

римата намира мира
в алкохол
чичо пей чичо бия
краля гол
и след края
идва рай
а пред него
без

върви наобратно

дребни монети
пред себе си хвърля

наместо да дойде
си тръгва

небесните гори 

горят
 

цяла нощ белега ти 

свети

настръхналите
стръкове трева

и кухите ми кости
пълнят се с олово

щом звярът спи
вървиш опипом

сърцето вкоравено
от далечен ритъм

очите заслепени
от преосветени дни

челото ми удря земята
и целият пламвам

ти си заспала
на топлия камък
и нещо говориш
в съня си

дълго горя
и те гледам

после с мокри пръсти
по камъка сричам

забравил нещо малко
в незримото далечно

вървиш срещу деня
и този ден не свършва

морето
скрило се е

в кораба

гилотината
на ярката зора
когато падне

краката
ще ме влачат
още малко

пазя твоя дом от
моето присъствие

по-добре обичам
това което липсва

по две сърца
имаме

едното камък
да тежи

другото трохи
да ръси

все по-тесен става
този празен дом

не побира всички
които си заминаха

това свраче гнездо
в сърцето

се срути долу
в петите

чие е яйцето
не помни

ни сърцето
ни свраката

тук
пустинята

режат устните
и ги лепят по камъни

нощем
онемелите
да проговарят